Историята на Илияна Мавродиева

Нека да предположим, че двама пожарникари влязат в гората да потушават малък пожар. След това, когато приключат и отидат до реката, лицето на единият е почерняло, докато лицето на другият пожарникар е абсолютно чисто. Въпросът ми е следният: Кой от двамата ще си измие лицето?
„Това е глупав въпрос. Пожарникарят с мръсното лице, разбира се.”
„Не! Пожарникарят с мръсното лице ще погледне другият – с чистото лице, и ще предположи, че изглежда като него. Съответно, пожарникарят с чистото лице ще погледне своя колега и ще види лицето му, покрито с чернилка, и ще си каже: Аз също трябва да съм мръсен. По-добре е да се измия.”
Това е история, която прочетох в една от книгите на Пауло Куельо преди няколко месеца. Нямаше как да не я асоциирам с моята лична история. С историята, как разбрах, че съм по-различна от другите. Някои от вас, вече са чували тази история от мен лично, но реших да я споделя и с тези от вас, с които не съм имала удоволствието да се запозная или говоря повече време.
Никога, докато пораствах, не сме разговаряли с моите родители за това, че съм родена по-различна. Ходих си на училище, правих различни неща с приятелите си… имах стандартните за всяко дете щастливи и не чак толкова щастливи моменти в моето детство.
Когато бях на около 13 години, ходех на ортодонт, тъй като носех апаратче за изправяне на зъбите. При едно от посещенията при ортодонта, той ми каза, че хирурзи – специалисти от Франция, ще идват в България и ще оперират „такива деца, като теб”. Не ми каза точно какво имаше предвид! Но след това се прибрах вкъщи, застанах пред огледалото и си зададох въпроса: Какво искаше да каже ортодонтът с това „деца, такива като теб”!? Чувствах се странно, защото незнаех нещо, което явно е трябвало да знам. И трябваше сама да открия. Застанала пред огледалото вкъщи, започнах да се разглеждам и тогава видях. Как е възможно никога преди това да не бях забелязала!? Толкова много пъти съм се оглеждало в огледалото, но никога не бях забелязала, че нещо не е както при другите.
Няма да коментирам, дали е било правилно или не да разбера по този начин, че имам своя „отличителен белег”! Искам само да кажа, че растем със съзнанието, че сме такива, каквито ни възприемат околните, и по-точно, най-близките ни, обичани хора. Това от своя страна води до начина, по който ще ни възприемат „новите” в живота ни хора. Дали съм права!?