Историята на Цветозара Дончева

  Нашата приказка започна в един студен зимен ден.Датата беше 19.11.2011г. Ден,които никога няма да забравим .Това беше денят,в които се роди първото ми дете,моето слънце ,което кръстихме Александра.Име,което подсъзнателно сме избрали без да знаем през какво ще минем.Име,което аз свързвам със силата и жаждата за живот.Но разбира се живота понякога си играе с нас.Не ни подмина и нас.Щастието ни беше помрачено.От една страна неизвестността какво е да си родител,а от друга тъкмо излязла от упойка с все още замъглено съзнание от болка и от щастие.Докато съм била още под въздействието на упойката моите близки вече са я видели.Едно прекрасно малко бебе здраво физически,но белязано по един необикновен начин от природата.Суетейки се навън как да ми кажат педиатъра ги съветва да внимават какво точно ще ми кажат .Няма да забравя никога как когато влезе мъжа ми прочетох в очите му освен радостта и още нещо,имаше някаква непонятна за мен тревога.След това беше майка ми .Не помня какво сме си говорили точно,освен момента в които ми каза за устната и…Никога в живота си не съм се сблъсквала с такъв проблем.Останах сама не можех да стана все още и помолих една от лекарките да ми я доведат,за да се запозная със моята принцеса.Донесоха ми я в една количка на колелца.Цялата се разтреперих не очаквах да видя това.Не се разплаках,за миг замръзнах не знаех какво виждам….Но това моето дете ли е,не може да се случва на нас,с какво го заслужихме,къде сгрешихме..?Изпитах страх,но докоснах ръчичката и през решетките на леглото ,почувствах я .Това беше моето малко грозно патенце.Детето с което щяхме да преминем през ада..Изписаха ни и започнахме да търсим телефони,лекари и така…Записахме си час в МБАЛ“Св.Георги“ в гр.Пловдив при ПРОФ.Д-Р Анастасов.Тя беше на 3месеца,когато и направихме операцията.На 14.02.2012г. стоях в отделението и треперех .Бях поверила най-ценното си в ръцете на непознати хора…Сложиха и упойката и я взеха .Мъжа ми все още не беше дошъл ,обикалях в коридора.Минаха сякаш дни в очакване.Една тишина след нейния плач ,които чувах в главата си.В един момент двама лекари се разтичаха ,но нямаше време да ми кажат какво се случва.Беше се наложило да търсят хирург ,за да и направят венесекция(не съм сигурна дали се пише така извинявам се ,но не съм медицинско лице).Сълзи,тишина и ето я връща се при мама и татко..Моето силно момиче успя.Гледката не беше приятна-едно крехко бебешко тяло,което излизаше от упойката издавайки някакви странни звуци,тялото и се гърчеше от болкатаТогава дойдоха специализантите ,сестрата им обясняваше случая.Ние с мъжа ми стояхме от страни,изпитах гняв че не можех да я видя .В главата ми имаше хиляди въпроси -ще можеше ли да се храни…Когато специализантите си тръгнаха разговаряхме със сестрата.Тя ме посъветва да опитам да я кърмя след като излезе от упойката.Опитахме и успяхме въпреки болката…И така минаха 3-4 дена в отделението.Последният ден и махнаха конците и ни изпратиха със насоки как да почистваме операцията и ни помолиха да ходим редовно на консултациите за да се следи състоянието и.
Искам да благодаря на ПРОФ..Д-Р Анастасов и целия ми екип както и на организация Ала за всичко,което направиха за детето ми и за нас.Те бяха до нас и физически и психически през цялото време.За мен тези хора са ангели.Те са от онези специални хора ,които не се забравят и оставят една дълбока следа в съзнанието ни.Толкова чисти и всеотдайни неопетнени от материалното…Още са в главата ми думите на Професора „Задръжте ги ,сега детето има повече нужда от тях.“….Покланям се на тези хора….Сега моята принцеса е на 3г.6м.и преди 4м.стана горда кака на момченце.Признавам си беше ни страх да имаме второ дете.Девет месеца в очакване и неизвестност дали ще се повтори всичко…В момента в които родих усетих облекчение имахме си момченце.Сега съм щастлива и се радвам на всеки един ден с децата.Да постоянно се сблъскваме с въпроси какво и има на устната,но въпреки това знам на всеки един какво да кажа.Когато преценя че е готова ще и кажа цялата история защото тя заслужава да знае..

Това е на част от нашия живот,част изпълнена с много болка,страх и благодарност.Но това вече е минало,което сме загърбили и очакваме новите предизвикателства ,които ще ни поднесе живота!