Историята на Живка Петрова Иванова
Дойде време да ви разкажа и нашата приказка… приказка която започна преди 11 години.
Преди 11 години,напук на всички и всичко,аз и съпругът ми взехме съдбоносното решение да си осиновим дете…..Когато видяхме Боби за пръв път,той беше на годинка,даже и не чувах какво ми обясняваха „правена му е една операция,предстоят още“ бях хипнотизирана от две детски невинни очи,които не мигаха а бяха залепени за мен,все едно ми казваха“Ще се борим,нали мамо и ще успеем“ не ни трябваше време да мислим….. решението,че той ще бъде наш го взехме веднага.Много малко хора ни подкрепиха в онзи момент,повечето от приятелите ни,че имаше такива и от родата,ни обявиха за тотално луди,след като разбраха,че ще си осиновяваме дете и то със проблем на което дете му предстоят операции… важното беше,че аз и съпругът ми бяхме взели решението,другите какво мислят не ме интересуваха… нима ако бях родила такова дете щях да се откажа от него….. НИКОГА.
Не се бях сблъсквала с този проблем… докато,чакахме институциите да ни го дадът официално,четях материали,статии за цепнатината на небцето по цели нощи.Исках да съм максимално запозната,за да знам.Тогава в онзи момент случайно се запознах с една майчица Катя,на която благодаря от сърце за куража който ми даде в онзи момент.Имаше спокойствето да отговори на всиките ми въпроси…..
Съпругът ми не скучаеше,докато аз четях и се информирах той проучваше къде ще е най добре да заведем Боби,за да бъде направена втората по ред операция по затваряне на небцето (първата операция на устната е била направена във София,когато е бил роден).
Избрахме доц.Анастасов и екипа му….
Изписаха нашето момченце в един студен февруарски ден от дома и официално той беше вече наш.Кръстихме го Божидар,защото той беше наистина нашият божи дар.Прибрахме се у дома…..имах три дни да свикна да бъда майка след което поехме пътя към Пловдив.Помня,че беше неделя,пристигнахме над вечер,доц.Анастасов беше там за да ни посрешне и да ни обясни какво следва…. Камък ми падна от сърцето,спокойно обясняваше,предразполагаше….. топката която беше заседнала в гърлото ми изчезна.
В понеделник,дойде момента когато трябваше да го отнесат в операционната…. имах чувството,че минаха безброй часове докато го изкарат от там…. Когато започна да излиза от упойката,умирах хиляди пъти,не исках да го виждам как страда.Сега си давам сметка,че точно тогава,точно в онзи момент,аз разбрах какво е да си истинска майка,какво е да трепериш за детето си,независимо дали си го родила ти или не,това там беше моето дете а аз неговата майка,и то можеше и търсеше помощ и успокоение единственно от мен и татко си,другиго си нямаше…..
Постояхме няколко дни в Пловдив,разказвах после,че тогава там в отделението видях и разбрах какво е човечност от целият персонал,на който благодаря от сърце.
Бяха ни предупредили,че най веротно ще ни е нужен логопед,за да може Боби да се научи да изговаря правилно отделни звуци и букви…. Ако искате ми вярвайте на логопед не съм го водила до ден днешен.Логопеда бях аз….самоук логопед.Докато вечер Боби спеше аз пак четях,отново статии,материали.Правехме разни упражнения а той беше просто като малко папагалче,всико което правех,го повтаряше без проблем…..
Днес Боби е на 12 години,само симпатичният белег на устната издава,че е имал някакъв проблем,нито по говора нито по нещо друго,някой би предположил,че Боби е имал малоформация.Едно грозно патенце се превърна в един красив,прекрасен лебед.
Много се гордея с него…. Веднага след като перипетиите ни покрай Боби отшумяха си осиновихме и една прекрасна госпожица,а преди 4 години съвсем неочаквано и изненадващо се появи братчето им…. едно голямо 4 килограмово бебе….
Боби е един разумен и грижовен батко и за двамата…Никога не съм съжалявала за избора си направен преди 11 години,избора да бъда майка а моят син да има мама и татко….да има семейство.